Когато се замисля за ролята на президента в България, винаги ми идва наум въпросът — имаме ли държавен глава със сила или просто фигура, която символизира единството на нацията. Конституцията казва, че президентът е „глава на държавата“ и „олицетворява единството на нацията“, но реално властта му е доста ограничена. Той няма право да управлява директно, не може да издава закони, не може да уволнява министри. Но въпреки това, в различни периоди виждаме как президентите са имали съвсем различна тежест и влияние.
Спомням си времето на Желю Желев — първият демократично избран президент след промените. Тогава страната тъкмо излизаше от комунизма, а обществото беше объркано и разделено. Желев нямаше големи формални правомощия, но имаше огромна морална тежест. Хората го гледаха като символ на свободата, на новото начало. Той беше по-скоро морален водач, отколкото политически играч.
После дойде Петър Стоянов — енергичен, западно ориентиран, човек, който вярваше в демократичните ценности и в това, че България трябва да върви към Европа. В неговия мандат президентската институция доби по-ясен профил — Стоянов се опита да бъде медиатор между различните партии и да издигне престижа на страната. Помня думите му „Време е някой да каже истината“ — те бяха знак, че президентът може да бъде гласът на разума, когато другите се карат.
При Георги Първанов картината се промени. Той беше политик от левицата и използва президентския пост доста по-прагматично. Опитваше се да влияе върху процесите, да балансира между Русия и Запада, да бъде човекът на „диалога“. При него президентството вече не беше само символ, а инструмент за влияние. Първанов показа, че президентът може да има реална тежест, ако има опит, връзки и стратегия.
После дойде Росен Плевнелиев — технократ, с ясен евроатлантически профил, но и човек, който често оставаше изолиран от политическата среда. Времената бяха бурни, с протести, нестабилност и недоверие в институциите. Той опита да бъде морален коректив, но изглеждаше като самотен глас.
И накрая стигаме до Румен Радев — генералът, който се превърна в най-политически активния президент от всички. Неговият мандат промени представата за ролята на президента. Радев влезе в открита конфронтация с правителствата, застана зад протестите, участва в дневния политически разговор. Мнозина го обвиняват, че е преминал границата на неутралността, но други виждат в него глас на народа, който не се страхува да казва нещата директно.
Като гражданин аз си мисля, че президентът в България е нещо като огледало на обществото. Ако хората искат спокойствие и символ, ще изберат някой по-тих и обединяващ. Ако искат действие и сблъсък, ще имат президент като Радев. В крайна сметка формално президентът няма реална власт, но има нещо по-силно — влиянието върху общественото настроение. А в страна като България, където доверието в институциите е крехко, това влияние може да тежи повече от която и да е министерска заповед.
Затова, когато се питам дали президентът е символ или власт, бих казал — зависи от човека, който стои в тази роля. Конституцията му дава символа, но животът му дава властта, ако има смелостта и характера да я използва.
