Митко Ангелов | Личен блог

Понякога, докато ровя в офертите за билети, се питам: не сме ли станали за смях? За солидна сума ти предлагат малко по-широка седалка и крем за ръце с лавандула. Това не е „премиум“ услуга, а чисто преименуване на леко разтегната подложка. И ако трябва да съм честен, не съм сигурен дали бих дал стотачка за по-меко матраче. Все пак ще лежа върху него не повече от няколко часа.

Спомням си времето, когато разликата между икономична и бизнес класа беше реална. Не става дума само за менюто, а за самото усещане – уважение, пространство, стабилна масичка, прилична храна. Днес масичката трепери, храната идва в пластмасов съд, който се огъва като фолио, а уважението е заменено с усмивка, на която не вярваш. Всичко е оптимизация. Самолетът вече не е средство за пътуване, а високотехнологичен кошер, където всеки квадратен сантиметър е таксуван.

Механизмът е прост и циничен. Продават ти илюзия за комфорт, която не съществува. Разширяват седалката с пет-седем сантиметра, слагат по-дебел матрак (но не прекалено дебел, за да не отнема място от съседа), и вече могат да искат допълнителни пари. Тази „премиум“ услуга е просто преразпределение на разходите – вместо пространство и услуга, ти дават по-добър подбор на малки закуски и по-голямо чувство за собствена значимост. И всичко е измислено така, че да замаже очите ти с дребни жестове, които изглеждат добре само на снимка в Инстаграм.

Когато се кача в тези „луксозни“ кабини, усещам същата пластмаса и същия стерилен въздух, само че с по-хубаво осветление и по-голям екран. Няма инженерно решение, което да оправдае цената. Това е просто маркетинг. Истината е, че ако търсиш истинско удобство, то не е в по-широката подложка, а в това да не плащаш за илюзията, че си по-важен от останалите пътници.

Да вярваш, че място, пълно с хора, които снимат храната си с телефони, сервира прилична храна, е наивно. Такава илюзия е удобна за мнозина, но не издържа на проверка. Седях в последното „модерно“ заведение в центъра, гледах как светлините от неоновите надписи се отразяват в лъскавите маси и чаках кулинарно преживяване, а получих рекламна брошура с придружаваща сметка.

Очакванията бяха големи. Заглавията обещаваха хрупкаво тесто и аромат на истинска моцарела. Реалността обаче се удари в небцето ми още с първата хапка. Пицата за 40 евро беше суха, безжизнена, като парче картон, оставено на слънце. Тестото беше толкова препечено, че дъвченето му се оказа почти невъзможно. Вкусът, ако можеше да се нарече така, се загуби в безсмислената архитектурна форма, която изглежда добре на снимка, но не и в устата.

Тук е истината, която никой не казва: в тези заведения плащаш не за продуктите, а за правото да си на „правилното“ място. Цената не зависи от брашното или сиренето, а от способността ѝ да отсява клиентите. Ако цената е ниска, мястото не е хит, а просто заведение за обяд. Ако е висока – значи е „ексклузивно“. Всичко е сметка.

Съседната маса беше далеч по-заинтересована от храната, отколкото аз. Те се занимаваха с намиране на най-добрия ъгъл за снимка, докато сосът изглеждал апетитно. Разбрах тогава, че храната е просто реквизит, контекст за кадъра. Когато бизнес моделът се основава на това колко добре изглежда чинията в екрана, а не колко добре се усеща на езика, губиш смисъла на гостоприемството.

В края на вечерта, докато плащах с усещането, че съм финансирал рекламна кампания, а не вечеря, осъзнах нещо. Някои места са създадени, за да бъдат снимани, а не за да бъдат ядени. И това е напълно допустимо, стига да не се представят като кулинарно откритие.