Старанието и страстта към работата имат ли нещо общо ? За това искам днес да пиша, защото наблюдавам много такива хора особено във всяка една държавна администрацията у нас. Аз мисля, че можеш да се стараеш и да нямаш амбиции. Такива хора пълнят множество наши учреждения – те подреждат папки, съдби и мечти. И чудно как са доволни техните началници и само понякога те си мислят, че могат да ги заменят. Имат вероятно мечти, но трудно е да се приеме, че имат и амбиции. Дали все пак би бил полезен ? Защото множеството от човешките достижения са резултат от работата на амбициозният. Той търси резултата и съобразно своите дарби може и да го намери. Веднъж успял, обогатява своята и общата съкровищница  на човешкото познание. Тук е много важно да кажа за подбора и използването на средствата, за тяхната мярка.  Ако те са възможни и полезни, позволено е и опиянението от успеха. То е заслужено. Дори при децата съществува така наречената „поощрителна педагогика” (за разлика от наказателната). Трябва да го похвалиш за това, което е направил. Но децата твърде често ги хвалят не за резултат, а за послушание, което не е много правилно и редно. Амбициозният се ражда такъв. Живеем във века на молекурлярната биология ние можем да оспорваме нашия генотип, но амбициозният става такъв и поради своето поведение, поведението на околните. В психиатрията съществува концепцията на Адлер за така нареченият „компенсаторен механизъм”. Ниският иска да бъде висок, когато не може да постигне биологически това, той се мъчи да се качи на високо.