Видях я в метрото. Жена на около четиредесет, с перфектно оформени вежди и антистрес книга за оцветяване в ръцете. Не детска книжка, а сложна мандала, почти готова. И това посред бял ден. Петък е, помислих си, може би е в отпуск. Но не. Погледнах часовника – 8:15 сутринта. Тя отива на работа. И оцветява. Статистиката казва, че продажбите на антистрес оцветители за възрастни са скочили с над 300% през последните пет години. Това не е просто мода. Това е симптом.
Не за терапия. За консуматорство. Оцветяването не е инструмент за справяне със стреса, а част от една ескалираща спирала от излишни потребности. Повтаряме си, че ни трябва нещо, което да запълни празнината, да ни разсее. И ако това „нещо“ е опаковано като „антистрес“, още по-добре. Продава се отдих, релаксация, творчество. Но реално се продава бягство. Бягство от отговорност, от монотонност, от самата реалност.
Преди две години помогнах на приятел да се нанесе в ново жилище. Беше взел огромен кредит, обзавел се с дизайнерски мебели, а в хола му имаше цяла стена с „релаксиращи“ картини, антистрес възглавници и ароматизатори. „Просто искам да си създам уют“, каза ми той. Аз видях човек, който се опитва да запълни липсата на смисъл с вещи. Да купи спокойствие. Купил си беше и антистрес оцветители, разбира се.
Логиката е проста. Живеем в общество, което постоянно ни залива с информация, с изисквания, с очаквания. Чувстваме се претоварени, безсилни, откъснати. И вместо да се изправим срещу проблемите, вместо да променим системата, търсим бързи решения. Хапчета, алкохол, телевизия, пазаруване, оцветяване. Всичко, което ни позволява да изключим мозъка за малко. Но това не е лечение. Това е отлагане.
В офиса ни има няколко такива. В обедната почивка не обядват с колегите, а седят на компютрите си и играят на игри с оцветяване. Първоначално си мислех, че са уморени. После разбрах – просто не могат да понесат скуката. Не могат да понесат празнотата на мисълта. Не могат да понесат да бъдат сами със себе си. И се гмуркат в свят на ярки цветове и прости форми.
Въпросът не е дали оцветяването е лошо. Въпросът е защо го правим. Ако го правим, за да се отпуснем след дълъг ден, ако го правим като хоби, ако го правим заради удоволствието от създаването – това е добре. Но ако го правим, за да избегнем проблемите си, ако го правим като заместител на истинския живот – това е опасно.
Наблюдавам как се превръщаме във все по-големи консуматори на „антистрес“ продукти. Антистрес чайове, антистрес музика, антистрес свещи, антистрес оцветители. Иронично е, нали? Ние създаваме стреса, а после плащаме, за да го премахнем.
Познавам жена, която прави курсове по „антистрес“ оцветяване. Преподава на други хора как да оцветяват мандали и да се отпускат. Парадокс. Защо не преподава как да се справиш с първопричината за стреса? Как да си поставиш цели, как да се организираш, как да кажеш „не“? Но това е много по-трудно. Много по-трудно е да се изправиш срещу себе си, да се изправиш срещу света.
По-лесно е да купиш бял лист и да го запълниш с цветове. Докато не разбереш, че истинският бял лист е животът ти. И ти си този, който трябва да го запълни със смисъл. Не с мандали. С действия. Реших, че ще спра да разглеждам антистрес оцветители в книжарниците. Ще си купя книга за самоусъвършенстване. Или ще отида на планина. За да се изправя срещу себе си. За да се изправя срещу реалността. За да запълня белия лист на живота си с нещо истинско.