17 килограма сирене и десет пакета паста

Петък вечер. 22:17. Влизам в супермаркета след работа. Още на входа усещам напрежението – не от хората, а от липсата на стока. Рафтовете с основни храни са разграбени. Обяснението – все още не ми е ясно. На касите – лица, натежали от умора и яд. Хора с колички, пълни догоре, купуват като за последен ден. Това не е паника от война. Нещо по-странно е. Синдромът на празния хладилник.

Не е изолиран случай. Проверих. Статистиката е ясна – след всяка медийна тревога (цени, грип, политика) – скок в покупките на нетрайни храни. Не е логична предпазливост. Първичен, ирационален страх от лишения. Хората не реагират като потребители. Като събирачи. Претрупват хладилници и килери. И аз съм го правил. Преди години, когато тръгнаха слухове за проблем с олиото, купих четири бутилки. Имах си вкъщи. За месец. Защо? Защото и другите го правеха. И защото подсъзнателно се страхувах да не остана без.

Логиката е проста. В нашето общество, където изобилието е норма, празни рафтове изглеждат като предвестник на катастрофа. Социален конструкт. Подхранван от медии и маркетинг. Те ни внушават, че трябва да имаме повече. Когато този поток спре – тревога. Хладилникът е символ на стабилността. Празният хладилник – на хаоса. В един курс по маркетинг преподавателят разказа за експеримент. Създали изкуствени липси на продукти в супермаркети. Продажбите скочили. Дори за стоки, които клиентите не търсели особено.

Виждам го и при родителите. Познавам майка, която купува прекомерни количества плодове и зеленчуци за децата си. Знае, че част ще се развалят. Обяснението ѝ – „По-добре да имам, отколкото да не им стигнат“. Не е загриженост. Проекция на нейните страхове върху децата. Страхува се от бедност, от лишения. И този страх се прехвърля върху пазаруването.

Решението не е в ограничаване на потреблението. В промяна на нагласата. Да се научим да вярваме на логистиката. Да приемаме, че временните липси са нормални. Да не се поддаваме на първичните си инстинкти. От утре планирам менюто си седмично. Ще пазарувам само необходимото. Ще спра да купувам „за всеки случай“. Ще се фокусирам върху качеството, не върху количеството. И може би – само може би – ще помогна да намаля напрежението в супермаркета.