Четиридесет евро ми струваше да разбера, че мързелът винаги си има цена. Някога, в едни други времена, това се наричаше просто „такси“. Сега е превърнато в наука. Когато стъпих на летището в единадесет без пет, усещането ми за контрол се изпари по-бързо от евтин парфюм. Имах смартфон, интернет, дори резервен план в бележките. Но някак си пропуснах най-важното — да поръчам такси предварително. Стори ми се излишна формалност. Е, излишно беше и усещането ми за свобода, оказа се.
Светлините на терминала бяха ледени, синкави и правиха всички да изглеждат като заложници на собствените си планове. Наоколо се въртяха хора — някои напълно изгубени, други с фалшива решителност, която крещеше „турист“. Една жена в палто, очевидно по-скъпо от заплатата ми, нервно преглеждаше телефона си. Чакаше потвърждение за нещо, което е забравила да направи. И бяхме в една и съща клопка — вярата, че находчивостта може да замести планирането.
Пред изхода не ме чакаше предварителен шофьор и фиксирана тарифа. Там ме чакаше нощна влага, студ и ред таксита, готови да отхапят от бюджета ми. Първият, който се приближи, не попита къде отивам, а ме изгледа като пачка банкноти с краен срок. Цената му беше с четиридесет евро по-висока от нормалната. Това не беше просто такса за чакане. Това беше данък за това, че съм мързелив и неорганизиран. В момента, в който започнах да смятам колко точно губя от вечерята си, разбрах, че „свободният дух“ е просто евтин евфемизъм за разхищение.
Не е въпрос на пари. Въпрос е на разбиране. В градска среда, особено на летищни периферии, липсата на структура се плаща солено. Знаех, че няма да се пазаря. Седнах в една раздрънкана кола, миришеща на евтина ментолова дъвка и стара пластмаса, и гледах как летището се отдалечава. Четиридесет евро за урок, който вече бях купил.