Новата година започна изключително вълнуващо. После премина през вирус, изолация, карантина. Сега уж нещата се връщат обратно в нормата си, но вътрешното ми чувство не подсказва да е точно така. А усещането ми се засилва още повече от това, че времето е лошо и лятото не идва.
Ако трябва да се върна два сезона назад, то мога да обобщя, че зима почти нямаше, а пролетта я пропуснахме заради карантината. Сега е наред лятото, което носи всичкя позитивизъм и усмивки със себе си. Точно в този момент, след всичко преживяно, имаме нужда от слънчеви лъчи и настроение. Нуждаем се от презареждане, но лятото все не идва.
Не усещам още тази свежа глътка живот, не само преносно, но и буквално. Освен, че хоратат около мен са стресирани и изобщо не виждат позитивната страна на живота, то и самите метеорологични условия не го позволяват. Има чувството, че сме влезли в серия от безкрайни дъждовни, мрачни, но в същото време и задушни дни. Атмосферата е потискаща, сякаш и времето тъжи с нас за разпространението на вируса.
Така си мечтая пак всичко да е забързано, да сме от емоция в емоция. Ако направя сравнение с миналогодишното ми лято, през юни то вече беше започнало и използвах първата си дълга отпуска за почивка в чужбина. Сега обаче не мога да си помисля да отида на разходка някъде из България, а за извън страната – не знам дали и в следващата година ще се случи.
Въпреки всичко вярвам, че щом изпече силното лятно слънце, с лъчите си лека-полека ще изпепели всичко лошо. Най-малкото, че в съзнанието на хората ще е пълно със светли мисли, които са огледало на света навън. Надявам се скоро дъждовният периода да свърши, буквално и преносно, и да дойде лятото – навън и вътре в нас!
Етикет: чувство
Когато не ти се говори…
Да говориш може да се окаже понякога много, ама много трудно. И е факт, че с мълчание казваш много повече.
От два дни не ми се говори с никого и това не е признак на лошо поведение и никой не ме е обидил. Не съм и изпаднал в депресия. Просто напоследък си мисля, че всичко, което казваме в ежедневието ни, е просто въпрос на много общи приказки, някаква любезност и колкото да не е без хич.
В офиса, където работя, имаме един колега, който още в началото след постъпването си си пролича, че е единак. Не говори с никого, обядва сам, не се включва в общите излизания почти никога. В редките случаи, когато дойде, почти не продумва, освен ако някой не го попита нещо. В това няма нищо лошо, тъй като си върши съвестно работата и е професионалист в областта си. Но мнозина по-ведри и усмихнати хора в първия момент си мислят, че този човек явно не смята да се задържи дълго във фирмата, а просто минава транзит през нея, защото очевидно не завързва познанства. Друга гледна точка е, че човекът е дошъл все пак да работи, а не да търси приятели. Трета теория е, че може би в предната фирма се е наслушал на интриги и клюки и целенасочено избягва да общува. Но това последното не важи за нас, тъй като в нашата фирма сме само готини пичове и в почивката си говорим за всичко, но не и за колеги и работа. Което е доста отпускащо всъщност.
И тогава осъзнах. Може би човекът просто няма нищо за споделяне. Може би просто му е втръснало от общи разговори за времето с разни хора. Може би му е трудно, ако има проблеми, да се прави на усмихнат и любезен и да приказва за яденето, уикенда, домашния си любимец или последния филм, който е гледал. Него може би го вълнуват по-възвишени неща, а ние в нашата работа сме далеч от неговите интереси.
Обаче да ви кажа, понякога и аз се уморявам да говоря, да взимам отношение. Тогава, както и предните няколко дни впрочем, просто си мълча. Радвам се на хората около мен, слушам ги, но изпитвам адска мъка при оформянето на думи и изречения. Сякаш главата ми е празна от към теми и сили не ми достигат да се обяснявам за някакви случки и преживявания.
Затова понякога е по-добре да мълчиш. Особено, когато нямаш какво толкова да споделиш, когато от нищо не се вълнуваш. Когато просто имаш нужда да си страничен наблюдател и да се радваш на присъствието на околните, защото това ти стига да се чувстваш завършен.
Няколко думи за щастието
Какво всъщност е щастие и защо всеки иска да бъде щастлив? Какво е значението на тази на пръв поглед простичка дума? Проста или не, зад себе си тя крие много. Ще ви представя моето тълкувание на думата, без дори да се интересувам от речниковото ? значение.
Очевидно е, че човек не може постоянно да бъде щастлив. Можем единствено да имаме моменти на щастие, така че то не е перманентно чувство – то идва и си отива. Но това не значи, че то не може да продължи дълго, а че просто не продължава вечно. Когато сте в някакъв тъжен период от живота си, пак може да изпитате щастие.
Щастието е чувство, състоящо се от най-различни други приятни чувства. Това значи, че всички останали чувства, заедно или по отделно, могат да доведат до щастие. Не се сещам за по-добра дефиниция от следната: моментът, в който чувстваш, че всичко в малкия ти свят е наред. Може би вие имате нещо по-добро наум? Трудно е едно чувство да се обясни с думи. Всеки би искал да има хубав живот без никакви притеснения поне за малко. Ето защо ние се стремим към щастие. Разбираемо е, че търсим нещо, което ни кара да се чувстваме емоционално добре.
Търсете своите моменти на щастие във всичко, което виждате или правите. По този начин ще откриете, че позитивното е навсякъде около нас.