Новата година започна изключително вълнуващо. После премина през вирус, изолация, карантина. Сега уж нещата се връщат обратно в нормата си, но вътрешното ми чувство не подсказва да е точно така. А усещането ми се засилва още повече от това, че времето е лошо и лятото не идва.
Ако трябва да се върна два сезона назад, то мога да обобщя, че зима почти нямаше, а пролетта я пропуснахме заради карантината. Сега е наред лятото, което носи всичкя позитивизъм и усмивки със себе си. Точно в този момент, след всичко преживяно, имаме нужда от слънчеви лъчи и настроение. Нуждаем се от презареждане, но лятото все не идва.
Не усещам още тази свежа глътка живот, не само преносно, но и буквално. Освен, че хоратат около мен са стресирани и изобщо не виждат позитивната страна на живота, то и самите метеорологични условия не го позволяват. Има чувството, че сме влезли в серия от безкрайни дъждовни, мрачни, но в същото време и задушни дни. Атмосферата е потискаща, сякаш и времето тъжи с нас за разпространението на вируса.
Така си мечтая пак всичко да е забързано, да сме от емоция в емоция. Ако направя сравнение с миналогодишното ми лято, през юни то вече беше започнало и използвах първата си дълга отпуска за почивка в чужбина. Сега обаче не мога да си помисля да отида на разходка някъде из България, а за извън страната – не знам дали и в следващата година ще се случи.
Въпреки всичко вярвам, че щом изпече силното лятно слънце, с лъчите си лека-полека ще изпепели всичко лошо. Най-малкото, че в съзнанието на хората ще е пълно със светли мисли, които са огледало на света навън. Надявам се скоро дъждовният периода да свърши, буквално и преносно, и да дойде лятото – навън и вътре в нас!
Етикет: дъжд
Вали, вали и не спира да вали…
Принципно обичам да вали. При това много. Всеки път се сещам за онази песен „I’m singing in the rain“ от едноименния филм с Гейн Кели и Доналд Оконър. Неведнъж през лятото съм затварял чадъра си и съм се оставял на топлите капки, вървейки сам или тичайки с някое момиче. Винаги гледах да нацеля локвите, за да стане още по-забавно. Все едно така и така не бяхме достатъчно мокри. Като се замисля и най-вълнуващите ми целувки са били именно под дъжда… Сега винаги като вали се сещам за това…
Но напоследък станаха твърде начесто подсещанията и усещанията. Наистина в дъжда се крие особена романтика. Независимо това на никого не му е приятно да се излива всеки ден по няколко пъти без възможност за отдих. Забравих как изглежда слънцето вече и все са ми пред очите мръсните сиви улици, че мокри, изглеждат още по-мизерни. Та така… като заваля тези дни и по цяяяла седмица. Скучно, отегчителни и никак романтично. Не ми се пее вече под дъжда и спомените за младежките целувка загубиха вкуса си. Замечтах за лято, сухо време и някоя тераса, на която да се опъна с лаптопа си с изглед към Балкана. На заден фон да ми се ширне синьо небе и да ме заслепи едно слънце.
Мисля, че всички имаме нужда от отдих – и хората, и природата. Нека да вали, но по-рядко, така че да ни позалипсва мъничко дъжда. Нека да гърми и да трещи, но да бъде като тръпка пред задаващата се буря. Постоянният валеж никак не е интересен. А като си помисля, че във Великобритания хората без чадър не излизат и ми става едно такова особено… Мисля, че не бих живял там. Не бих заменил топлия климат с влажното и прохладно време.
А сега… нейсе, но все пак нека малко спре да вали.