Да говориш може да се окаже понякога много, ама много трудно. И е факт, че с мълчание казваш много повече.
От два дни не ми се говори с никого и това не е признак на лошо поведение и никой не ме е обидил. Не съм и изпаднал в депресия. Просто напоследък си мисля, че всичко, което казваме в ежедневието ни, е просто въпрос на много общи приказки, някаква любезност и колкото да не е без хич.
В офиса, където работя, имаме един колега, който още в началото след постъпването си си пролича, че е единак. Не говори с никого, обядва сам, не се включва в общите излизания почти никога. В редките случаи, когато дойде, почти не продумва, освен ако някой не го попита нещо. В това няма нищо лошо, тъй като си върши съвестно работата и е професионалист в областта си. Но мнозина по-ведри и усмихнати хора в първия момент си мислят, че този човек явно не смята да се задържи дълго във фирмата, а просто минава транзит през нея, защото очевидно не завързва познанства. Друга гледна точка е, че човекът е дошъл все пак да работи, а не да търси приятели. Трета теория е, че може би в предната фирма се е наслушал на интриги и клюки и целенасочено избягва да общува. Но това последното не важи за нас, тъй като в нашата фирма сме само готини пичове и в почивката си говорим за всичко, но не и за колеги и работа. Което е доста отпускащо всъщност.
И тогава осъзнах. Може би човекът просто няма нищо за споделяне. Може би просто му е втръснало от общи разговори за времето с разни хора. Може би му е трудно, ако има проблеми, да се прави на усмихнат и любезен и да приказва за яденето, уикенда, домашния си любимец или последния филм, който е гледал. Него може би го вълнуват по-възвишени неща, а ние в нашата работа сме далеч от неговите интереси.
Обаче да ви кажа, понякога и аз се уморявам да говоря, да взимам отношение. Тогава, както и предните няколко дни впрочем, просто си мълча. Радвам се на хората около мен, слушам ги, но изпитвам адска мъка при оформянето на думи и изречения. Сякаш главата ми е празна от към теми и сили не ми достигат да се обяснявам за някакви случки и преживявания.
Затова понякога е по-добре да мълчиш. Особено, когато нямаш какво толкова да споделиш, когато от нищо не се вълнуваш. Когато просто имаш нужда да си страничен наблюдател и да се радваш на присъствието на околните, защото това ти стига да се чувстваш завършен.
