Старанието и страстта към работата имат ли нещо общо ? За това искам днес да пиша, защото наблюдавам много такива хора особено във всяка една държавна администрацията у нас. Аз мисля, че можеш да се стараеш и да нямаш амбиции. Такива хора пълнят множество наши учреждения – те подреждат папки, съдби и мечти. И чудно как са доволни техните началници и само понякога те си мислят, че могат да ги заменят. Имат вероятно мечти, но трудно е да се приеме, че имат и амбиции. Дали все пак би бил полезен ? Защото множеството от човешките достижения са резултат от работата на амбициозният. Той търси резултата и съобразно своите дарби може и да го намери. Веднъж успял, обогатява своята и общата съкровищница на човешкото познание. Тук е много важно да кажа за подбора и използването на средствата, за тяхната мярка. Ако те са възможни и полезни, позволено е и опиянението от успеха. То е заслужено. Дори при децата съществува така наречената „поощрителна педагогика” (за разлика от наказателната). Трябва да го похвалиш за това, което е направил. Но децата твърде често ги хвалят не за резултат, а за послушание, което не е много правилно и редно. Амбициозният се ражда такъв. Живеем във века на молекурлярната биология ние можем да оспорваме нашия генотип, но амбициозният става такъв и поради своето поведение, поведението на околните. В психиатрията съществува концепцията на Адлер за така нареченият „компенсаторен механизъм”. Ниският иска да бъде висок, когато не може да постигне биологически това, той се мъчи да се качи на високо.
Месец: март 2012
Америка или Русия ?
Гледам по телевизията предаването на Люба Кулезич – „Насреща”. В него известни личности, сред които Андрей Слабако коментират темата „Путин срещу Обама”. Мисля, кой в днешното уж демократично време е по- влиятелният и какво е това влиятелният, защо трябва да ги сравняваме тия двамата „исполини”, защо все трябва да робуваме на някой от двамата? Защо влиятелни мъже, пред чиито „гранитни обелискове ” коленичат цели нации и народи ? Ние също не оставаме по назад ежедневно сме ту на едната ту на другата влиятелна страна. Дали не са един до друг, до болка познати социални типове, стремящи се да заграбват и да бъдат от кой е по- по-най. Тия мисли ме подтикват към най-правдоподобното и в същото време най-невярното тълкуване, защото историята на обществените отношения го е създала с много противоречиви страсти. Моделира е в него черти на уж привлекателна личност и обикновен мерзавец, защото е търсела и е открила в постъпките му обяснение за произхода на социалният страх и безстрашието на благоволението пред всемогъщия и отвращението от отблъскващата мудност на нерешителния. Съзирала в него един религиозен ужас и атеистичната вяра в силата на човека. Подобно на Мойсей, който слиза със своите „скрижали” и „закони”от Синайската планина, който е спасител и поразяващ герой едновременно. Не е ли време да се замислим пред кого, как и кога и необходимо ли е винаги да играем ролята на човека, който се моли пред някой от тях, имайки предвид нашата вековна история!!!
Хуманизмът
Какво означава да обичаш човека ? Да го разбереш, да се жертваш за него, да му помогнеш, да уважаваш правото му на независимост или всичко това заедно ? Във всеки случай истинското човеколюбие не може да се свежда до едни голи фрази или пък до добри намерения. Как обаче на дело да обичаме хората ? Принципът на хуманизмът е най- всеобхватният нравствен принцип. Според мен по своята същност хуманизмът е човеколюбие, утвърждаване на човека като висша ценност и на правото му на щастие и свобода. Защото в степента, в която е реализиран този принцип на хуманизмът, критерий не само за нравствения, но и за обществения живот. Стремежът към все по-пълно задоволяване на материалните и духовните потребности е насочен към цялото общество, към целия народ, а не само към една определена привилегирована социална група. Пиша всичко това по повод на случилия се потоп в село Бисер, където на 06.02.2012г. се скъса язовирната стена на язовир Иваново, чиито вълни бяха високи 3 метра и заляха цялото село. Имаше изчезнали и загинали, десетки къщи бяха разрушени. Именно там където се намират паметника на Петко Рачов Славейков. Тук той написва през 1873 г. една от стойностните поеми – „Изворът на белоногата”, в която се разказваше за хубава българска девойка Гергана. Замислям се дали Славейков пишейки и събирайки в поемата всичко онова което може да събуди българския народ в дните преди последните борби за свобода. Дали и той сега ще помогне наистина да се събудим за дълбоката доза на хуманизъм. Четейки поемата съм убеден, че той събира в нея във всеки един стих всички онези неща от които имаха нужда хората от село Бисер.