Той е рожба на сноба. Той е наследил от него принудата да се подражава, но не на обикновени или случайни, а на високи и на всяка цена модерни образци на поведение. Резултатите от това подражание са обикновено комични поради своя характер – сложен, противоречив. Но това не е най- важното в случая. По–важното е друго – изведнъж започнал да подражава на своите образи и образци, горделивият човек се увлича, започва да си самовнушава, сам да търси и „открива” свои несъщестуващи черти, поглед на талантлив човек (особена роля при „осветяването” на неговият блясък играят движенията на някои части на лицето), жест на благородник от средните векове, походката на египетски фараон, характерно облекло с характерни прибавки. В този смисъл един от начините, които искам да споделя и предложа на ония, които детронират самозванеца – „заповедник” е да се борят срещу навиците и заразяващото влияние на сноба в нашето съвременно, уж демократично общество. Ако се ликвидира по някакъв макар и труден начин сноба, ще има възможност да се унищожи и този тип характер хора – горделиви. В противен случай водният приток от водовъртежа ще продължи да се върти, докато центробежните сили на „колелото” не започнат да деформират и нас самите. И все пак: след като става дума за социално здраве, войната с гордостта трябва да се води, трябва да съществуват „разноезични” начини за борба.
Преди доста време ми попадна една доста интересна книга в интернет пространството за едно обществено мнение по доста критичен и сложен случай относно родителите и тяхните наследници. За какво иде реч в тази книга – описва се един процес срещу една детегледачка (бавачката казано на български) в Бостън през далечната 1997 г. В тази книга са публикувани редица от статии в пресата, които сипят само безмилостни критики и единствено огорчяващи родителите на мъртвото дете. Та да се върна на самия развой на нещата. Тяхното дете било починало и въпреки това не срещат разбиране и съчувствие. Това просто е отвратително поведение. Всеки минал по този път, надявам се трябва да знае и разбере а и предава на другите около него, колко е жизненоважно да умаш умение да бъдещ родител. Как обществото показва, че цени тези усилия, насочени само и единствено към добруването на бъдещото тяхно наследство и най- вече на това надежно младо поколение. Бях чул или чел някъде, че когато в Обединеното кралство правят социологически и здравни проучвания базиращи се чрез разпространение на различни видове анкетни карти, съставени от специалисти психолози, категорията „домакиня“ (майка) стой редом с „безработна” или пък „без професионална квалификация”. Това за мен е доста неправилно. Защо не се оценява труда, лишенията, безсъните нощти и жертвите на майката–на тази основна единица поела пътя на собственото си лишение в името на бъдещото поколение ? Незнам какво да мисля дали е символично или разкрива нашето истинско отношение на родителите положили грижа за възпитанието на своите деца ?