Напоследък през последните години доста усилено се говори по всичките средства за масова комуникация, че в света се издига призив  за т.нар. уникалност на общуването. Като отговорни хора на тази планета Земя ние трябва все по-често да се обръщаме назад към вековете, все по-често трябва да надзъртаме в тях и да виждаме какви устойчиви добродетели и трайни нрави и обичаи, норми и уважение са същестували между хората. Всичко това го пиша с една цел – за да възкръсне отново вярата в доброто у човека. Задавам си въпроса дали ни е нужно всичко това? И не ли всичко това част от религиозната нравственост и етика? Като част от културното наследство на човечеството са  строени през различни периоди от неговото същестуване църкви, манастири, събори, параклиси и други величествени, тайствени сгради, горди и силни като самия живот. В не малка част от тях е доказано, че е кипяла духовна мъдрост. В тях се е ковала бъдещата цивилизация. Във  всички манастири и църкви по цялата Земя се разпространявал и съхранявал народния дух, народния талант, и най- вече народната любов. Всяко едно поколение е дало максимално от себе си да остави в тези обители на Бога най- чистото и свято, най- красивото и безсмъртното за вековете. Тук са се утвърждавали най- ценните  нравствени добродетели  на християнската етика и морал – да се вселява любов, радост, мир, търпение, благост, вяра, смиреност и въздържание и мъдролюбие между хората. Това е всъщност и регулатор на нравственото поведение на личността. Пиша всичко това, защото наскоро бях на екскурзия в Гърция и посетих Метеора – този мощен монашески център на Православния Изток от 11 век. Накара ме да се замисля доста задълбочено върху всичко това.