Да вярваш, че място, пълно с хора, които снимат храната си с телефони, сервира прилична храна, е наивно. Такава илюзия е удобна за мнозина, но не издържа на проверка. Седях в последното „модерно“ заведение в центъра, гледах как светлините от неоновите надписи се отразяват в лъскавите маси и чаках кулинарно преживяване, а получих рекламна брошура с придружаваща сметка.
Очакванията бяха големи. Заглавията обещаваха хрупкаво тесто и аромат на истинска моцарела. Реалността обаче се удари в небцето ми още с първата хапка. Пицата за 40 евро беше суха, безжизнена, като парче картон, оставено на слънце. Тестото беше толкова препечено, че дъвченето му се оказа почти невъзможно. Вкусът, ако можеше да се нарече така, се загуби в безсмислената архитектурна форма, която изглежда добре на снимка, но не и в устата.
Тук е истината, която никой не казва: в тези заведения плащаш не за продуктите, а за правото да си на „правилното“ място. Цената не зависи от брашното или сиренето, а от способността ѝ да отсява клиентите. Ако цената е ниска, мястото не е хит, а просто заведение за обяд. Ако е висока – значи е „ексклузивно“. Всичко е сметка.
Съседната маса беше далеч по-заинтересована от храната отколкото аз. Те се занимаваха с намиране на най-добрия ъгъл за снимка, докато сосът изглеждал апетитно. Разбрах тогава, че храната е просто реквизит, контекст за кадъра. Когато бизнес моделът се основава на това колко добре изглежда чинията в екрана, а не колко добре се усеща на езика, губиш смисъла на гостоприемството.
В края на вечерта, докато плащах с усещането, че съм финансирал рекламна кампания, а не вечеря, осъзнах нещо. Някои места са създадени, за да бъдат снимани, а не за да бъдат ядени. И това е напълно допустимо, стига да не се представят като кулинарно откритие.