Да вярваш, че място, пълно с хора, които снимат храната си с телефони, сервира прилична храна, е наивно. Такава илюзия е удобна за мнозина, но не издържа на проверка. Седях в последното „модерно“ заведение в центъра, гледах как светлините от неоновите надписи се отразяват в лъскавите маси и чаках кулинарно преживяване, а получих рекламна брошура с придружаваща сметка.
Очакванията бяха големи. Заглавията обещаваха хрупкаво тесто и аромат на истинска моцарела. Реалността обаче се удари в небцето ми още с първата хапка. Пицата за 40 евро беше суха, безжизнена, като парче картон, оставено на слънце. Тестото беше толкова препечено, че дъвченето му се оказа почти невъзможно. Вкусът, ако можеше да се нарече така, се загуби в безсмислената архитектурна форма, която изглежда добре на снимка, но не и в устата.
Тук е истината, която никой не казва: в тези заведения плащаш не за продуктите, а за правото да си на „правилното“ място. Цената не зависи от брашното или сиренето, а от способността ѝ да отсява клиентите. Ако цената е ниска, мястото не е хит, а просто заведение за обяд. Ако е висока – значи е „ексклузивно“. Всичко е сметка.
Съседната маса беше далеч по-заинтересована от храната, отколкото аз. Те се занимаваха с намиране на най-добрия ъгъл за снимка, докато сосът изглеждал апетитно. Разбрах тогава, че храната е просто реквизит, контекст за кадъра. Когато бизнес моделът се основава на това колко добре изглежда чинията в екрана, а не колко добре се усеща на езика, губиш смисъла на гостоприемството.
В края на вечерта, докато плащах с усещането, че съм финансирал рекламна кампания, а не вечеря, осъзнах нещо. Някои места са създадени, за да бъдат снимани, а не за да бъдат ядени. И това е напълно допустимо, стига да не се представят като кулинарно откритие.
И аз попаднах на подобно място преди време и си тръгнах гладна. Пицата изглеждаше супер за снимка, но беше толкова твърда, че буквално не можех да я разрежа с нож. После разбрах, че повечето клиенти там поръчват само напитки и си правят селфита.
Това с пиците за 40 евро наистина е върхът. Една пица не е просто храна, а е нещо, което трябва да носи удоволствие и да те нахрани, а не да ти докара болки в корема и счупени зъби. Случвало ми се е да ме накарат да чакам половин час, за да донесат нещо, което не е дори близко до това, което е на снимката в менюто. В крайна сметка всичко опира до това да гледаш повече на клиента като на ходещ портфейл, отколкото като на човек, който иска да се наслади на храната.
Ех, не съм изненадан. Още като видя, че масите са лъскави и хората си снимат храната, се обръщам и си тръгвам. Бил съм на доста такива места, където пицата изглежда като от каталог, а после се оказва твърда като подметка. Ще внимавам за такива места и ще си търся по-скромните заведения, където готвят с мерак, а не за Инстаграм.
Бил съм в заведение с точно такава „кулинария за снимки“. Поръчах им паста с трюфели за 28 лева, а вкусът беше все едно са изсипали в чинията една супена лъжица олио и половин пакетче магданоз. След това още половин час чаках някой да ми каже, че са свършили трюфелите.
Много точно казано, случвало ми се е да поръчам нещо „инстаграмско“, а накрая да се разочаровам. В това заведение явно са заложили повече на външния вид, отколкото на вкуса и качеството, което е жалко. Аз лично бих искала да има повече места, където храната да е истинска и да се усеща, че е приготвена с желание, а не за снимка.
Точно така е. В тези заведения не ми харесва и фактът, че чакаш безумно дълго, а накрая получаваш някакво малко количество храна, което е толкова фотогенично, че на практика не става за ядене. Сервитьорите изглеждат по-скоро като модели и са заети да си оправят косите, отколкото да обръщат внимание на клиентите.