Напоследък размишлявам доста върху темите, свързани с Бога и ролята ни в живота. Така се запознах с книгата „Разговори с Бога“. Тя е световен бестселър и разказва за духовното прераждане и преоткриване на висшата сила.
Няма да изпадам в подробности и да ви преразказвам книгата, защото е в мащаб около 650 страници, пък и не мисля, че това е важното в момента. По-скоро ми се иска да ви споделя, че попаднах и на филм, носещ същото име – „Разговори с Бога“. Очакванията ми бяха, че ще даде основни щрихи за същината на книгата и ще направи препратки към основните послания.
Всъщност филмът е дело на Стефан Саймон и е биографичен за автора на бестселъра – Нийл Доналд Уолш. Бях изненадан да разбера за част от житейската съдба на човека, създал тази толкова популярна книга. Преминал през женитби и разводи, деца, смяна на професии и градове, накрая завършил с катастрофа, банкрут и живот на улицата. През тези етапи от живота на Нийл се преминава много бързо, за да се достигне до моментите му като клошар.
Именно тук се замисляш колко е малака границата от това да живееш нормално и да претърпиш крах. През почти целия филм се разкриват детайли от това какво е да живееш на улицата, през какво преминаваш, как се бориш, какви са изходите ти и как да намериш сила, за да излезеш оттам и да продължиш. Коя всъщност е посоката ни? Изкочиха ми толкова много въпроси.
Докато гледах филма се почувствах леко смачкан затова как ние се отнасяме към хората, живите същества, които си мислим, че са по-малко заслужили да са на земята. Това претърпява и Нийл, но успява да се справя след няколко години като клошар. Не пие, не краде, само яде от кофите и живее. Накрая късметът му се усмихва, защото си го е заслужил, и намира работа. Претърпява още трудности и вече е на предела на силите си.
Когато си мислим, че не можем да продължим повече, тогава се случва и чудото. Така обикновеният и смазания от живота човек Нийл започва да задава въпроси, не към кого да е, а към Бог. И той започва да му отговаря и отговаря.
Не съм толкова впечатлен от самия контакт с Бог, а от това как се стига до този момент. Всеки един от нас е преживял своите катарзиси и върви напред, някои по-бавно, други с по-високи темпове. Истината е, че не ни е нужен глас, който да ни води, а просто трябва да се замислим защо ни се случват определени неща, как сме си ги заслужили и да поработим върху тях.
Аз започнах своята равносметка и стартирах най-важния разговор в живота си – този със самия себе си.
Етикет: мисли
Гледаме различни филми, мислим по различен начин
Ако не жените, то ние, мъжете, делим телевизионните сериали и предавания на мъжки и женски. Открито заявяваме, че не искаме да гледаме това или онова, защото според нас е лигаво, несериозно или прекалено драматично. Падаме си по повече действие, без излишна романтика и търсим по-прости сюжети. И действително до ден днешен не разбирам защо жените толкова държат да има повече герои, сълзи и любови. Този тип филми не им влияят добре, бих казал аз. Правят ги мнителни, започват да изискват повече, очакват неща, които на нас дори не ни идват на ум. После се сърдят, стават скандали и накрая не ни говорят с дни… и ние не знаем защо!
Не, че имам нещо против, но според мен сериалите и всякакви филми са предназначени за забавление, за разпускане и моментно бягство от реалността. Но го има и онзи момент, когато може да се каже, че със сериалите съпреживяваш. От избора ти зависи дали могат да те направят по силен, смел и решителен, или да те размекнат с мелодрамите си.
Ние мъжете предпочитаме „В обувките на Сатаната“, „Викинги“, „Синовете на анархията“, „Изгубени“ и подобни, докато жените – „Любовни авантюри“, „Тайнствени афери“, „Клюкарката“, „Подли камериерки“ и какви ли не още там „Кораби на мечтите…“, които ги дават. И оттам идват едни от най-големите различията между половете. Докато женските главици плетат всякакви схеми и мислят за хиляди неща, то ние обичаме гравитацията и мислим в реални земни измерения.
Понякога си мисля, че ако и жените започнат да гледат „нашите“ филми, ще разберат повече за самите нас, ще стигнем до разбирателство и ще видят, че има много по-различни начини да покажеш, че те е грижа за някого. И най-големият плюс – ще спрат да ни наблюдават под лупа, да се хващат за приказките ни и да търсят под вола теле.
Доброто настроение е заразно
Всеки ден като се прибирам от работа мисля, че повече се натоварвам, отколкото когато и да е било.
Тръгвам с колата – все някой ще вземе да се скара – или пешеходец или шофьор. Тръгвам да се прибирам пеш, все пак Стара Загора не е много голям град, ще срещна нацупени и намусени хора. Ясно, че всички след цял ден по задачи сме изморени, но нали все пак идеята е човек да разпусне. Няма как това да се случи, ако мислено сме още в офиса или оставим да се роят неприятни мисли в съзнанието ни.
Много хора обаче го правят. Прави ми впечатление, че напоследък хората все по-рядко се усмихват, все по-често са агресивни, невъзпитани или пък смутени… другата крайност (!) Това според мен не се дължи само на забързаното ни ежедневие, стресът и такива дивитини. Простете, обаче познавам хора, които дори след работа са свежи като теменуги и искрят само защото вече не са в офиса. Затова твърдо заставам зад думите на своята версия за нещата. Мисля, че всичко зависи от самите хората. Ако ние съумеем да се усмихваме повече и да гледаме ведро света – самото внушение, че всичко е наред, ще се запечата в съзнанието ни. Освен това нали знаете какво казват: „Една лъжа/съмнение/добринка повторена няколко пъти ще стане реалност“.
Друго: Замисляли ли сте се на кого помагате като се цупите и оплаквате? А пък за сметка на това доброто настроение е заразно, при това здравословно. Така че намерете си причина и сами си създайте поводи за усмивки. Ето, например какво правя аз след работа. Оставям лошите мисли и тръгвам напред. Казвам си: Ииии, най-сетне свърши работния ден; да звънна да се видя с приятели; най-сетне време за семейството; я, да видим кой какво е сътворил през деня; най-прекрасните моменти са с детето ми; отивам на кино на дяволски смешен филм; колко красива е моята жена… и така нататък.