Усмихвам се на екрана. Натискам бутона. Още един лайк. Още една доза одобрение. За миг се чувствам добре. После идва следващият пост, следващата нужда да покажа нещо. И пак да получа това краткотрайно удовлетворение. Тогава ми стана ясно: комплиментите са се превърнали във валута. Не че винаги е било различно. Хората винаги са търсили признание. В социалните мрежи обаче това стана индустрия. Сложнa система за размяна, в която сме едновременно производители и консуматори на одобрение. Това не е само повърхностно. Променя начина, по който изграждаме връзките си. Променя начина, по който виждаме себе си. Преди комплиментът означаваше искрено възхищение. Когато някой те похвали, знаеше, че наистина го е забелязал. Че го е оценил. Сега? Сега комплиментите са автоматични, повърхностни. Дадени, за да се получи нещо в замяна. „Хубава снимка!“ е еквивалент на „Аз ще коментирам твоята, ако ти коментираш моята“. Наскоро помогнах на приятелка да си направи профил в нова платформа. Тя буквално ме помоли да ѝ дам комплименти за снимките „за да привлече внимание“. Не за да се почувства добре. А за да има повече последователи. Това не е искреност. Това е стратегия. Работя като графичен дизайнер и виждам това постоянно. Клиентите все по-рядко оценяват качеството на работата. По-важен е броят харесвания, които получава един дизайн в социалните мрежи. „Този дизайн се харесва повече, значи е по-добър“. Абсурдно. Но факт. Бизнеси като моя са принудени да се съобразяват с тази логика, за да оцелеят. Има смисъл от финансова гледна точка. Но губим нещо важно. Това доведе до странно преоценяване на себестойността. Започваме да мерим успеха си не по постиженията. А по одобрението, което получаваме онлайн. Това е опасно. Одобрението в социалните мрежи е непостоянно. Днес си популярен, утре си забравен. А когато самооценката ти зависи от лайковете, падаш в тъмна дупка. Не съм сигурен дали хората го осъзнават. Виждам го и в личния си живот. Понякога, след като публикувам нещо, умишлено не проверявам колко харесвания има. Не искам да се чувствам зле, ако са малко. Това е тъжно. Трябва да намерим валидация вътре в себе си. А не да я търсим в чуждото одобрение. Осъзнах го и реших да направя нещо. Ограничих времето в социалните мрежи. Фокусирах се върху важните неща. Започнах да общувам повече в реалния живот. И да се харесвам такъв, какъвто съм, без нужда от онлайн одобрение. Не е лесно. Но е необходимо. Ако продължим да разменяме комплименти като валута, ще забравим какво е истинска връзка. И какво е истинска себестойност.
Етикет: самооценка
Нужни са ни самочувствие и самооценка
Време ни е да сме повече националисти! Вижте англичаните, които са вирнали нос и с прочутото си самочувствие крачат напред – имат си стил и традиции и си ги следват. Дори не ги интересува, че цялата им система е наопаки… буквално! (Вижте им колите и пътищата!!). Ето ги и немците – националисти до последната капчица кръв. Тези, с които съм разговарял лично си имат чувство за ред, за място в живота и никога не роптаят за повече, отколкото притежават.
Това ни липсва на нас българите – самочувствие и самооценка. Ние само се оплакваме и все от нещо се срамуваме. За гордост имаме хиляди причини – и история, и културно наследство, и природа. Представяте ли си какво щеше да стане, ако живеехме малко по-на север или малко по-на юг. В единия случай щяхме да плащаме повече за отопление, в другия можеха да ни полазят куп отровни твари. Има млади страни, които тепърва прохождат в икономическо отношение, но пак се пъчат горди пред света, че си имат вече своя територия. А историята ни е пълна с герои и велики ханове и царе. А за комунизма – място за срам не виждам – случило се е и толкова. Доскоро живяхме така…
Другото е чувството на самооценка. Всеки германец си знае мястото. Един обикновен работник никога няма да си купи мерцедес, какъвто кара шефа. Може и да има пари, но като човек от по-ниска социална прослойка ще си купи опел или форд и остатъка ще задели за черни дни, ще пътува със семейството или ще пообзаведе дома си. Това, според мен, е разковничето на цялата ни българска демокрация. За да върви икономиката ни напред трябва българинът не да мисли за свободия, а да е разумен и прагматичен. Два ключа за цялостната ни промяна в мисленето, а с нея и края на всеобщата ни интровертна и екстровертна криза.