Съвестта или нашето друго Аз, са един вечно съмняващ се човек. Този човек заповядва съпротива, той оспорва всяка постъпка, всеки твой жест , всеки поглед дори. Целта му е да се доближи до механизма на ново доказателство, до което човек достига, тръгвайки до противното:
Добър ден, приятелю! „Лицемерен си! Лицемерието е качество на силните. А ти си слаб човек, кого искаш да излъжеш? И какво печелиш с този поздрав? ” Напоследък ставам все повече свидетел на такъв род разговори, почти навсякъде било то на улицата или в кафето. Подобни „дискусии” ме карат да се противопоставям на едно или друго действие, подтикват ме към психоаналитични дисекции. Любопитното в тези разговори тип дискусии, е че се извършват независимо от капризите на конкретния случай и ден. Те са вън от всяко определение, от всякакъв род дефиниция, не подлежат на организиране или някакъв ред и порядък. Наблюдавам напоследък изключителната им подвижност, която ме кара да преосмислям, пререшавам, това което съм решил, да оспорвам, да търся и откривам нови модели на поведение. Всеки един импулс, дошъл от голямото ядро на тази психическа енергия, всяка „дума” от този род „двойно аз” е къс инвестирана активност, която задоволява потребностите от честно и безпристрастно общуване с някакъв събеседник. Именно това ме кара след всеки разговор от този тип макар и волен или неволен участник-свитедел да се чувствам след него освободен от първочаналното си състояние на една голяма превъзбуда, предизвикана от чувството на страх, радост, сантиментално опиянение.