Здравейте, приятели. В предния си блог ви споделих малка част от важните за мен неща, на които смятам, че ни учи филмът „Речта на краля“. За тези от вас, които са го позабравили или не са го гледали, припомних и в резюме сюжета. Тъй като по темата за житейските уроци, залегнали в историческата драма може да се говори много, продължавам днес с втората част.
Практикуването на самоконтрол е важно. Ако си спомняте, в началото на терапията Алберт крещи на логопеда си и го обижда. Това неконтролирано поведение не е достойно. Следователно всеки страх е морална декларация за фалит, тъй като показва, че ситуацията държи човека под контрол, а не обратното.
Друг момент, за който се сещам е, как по време на емоционален разговор, херцогът на Йорк се поддава на изкушението да оклевети своя терапевт заради австралийския му произход и обикновено потекло.
По време на емоционален разговор херцогът на Йорк се оставя да се изкуши да оклевети своя терапевт поради простия му австралийски произход. Да съдиш или да се присмиваш на друг заради неговия произход, раса, религия или друг фактор също е недопустимо и крайно непристойно за нас като разумни и интелигентни личности. Все пак никой не избира с какъв цвят на кожата да се роди, кои да бъдат родителите му или в коя страна да израсне.
Друго добро качество, което трябва да научим е, да се справяме с конфликти. Например Алберт отдавна избягва явния конфликт със своя могъщ брат, който набъбва от години. От фалшив стремеж към хармония и сигурност, той може се оставя да бъде смиван отново и отново. Важно е, разбира се, да се държим като джентълмени, но това не означава, че трябва да търпим всичко. Ако конфликтът лежи като сянка върху собствената личност, той трябва да бъде елиминиран, като при спешни случаи се приема раздялата с друг човек. От само себе си се разбира, че заповедите за учтивост, човечност и дискретност към външния свят трябва да се спазват.
И в заключение ще споделя, че независимостта е добра. Алберт отдавна е в сянката на своя доминиращ брат. Когато осъзнава, че само той може да поеме отговорност за живота си, той се трансформира от непохватния, заекващия до прочутия, популярен крал Джордж VI.
Етикет: филм
Какво научихме от „Речта на краля“? (част 1)
Гледали ли сте британската историческа драма от 2010-а „Речта на краля“? Спомням си, че след като филмът излезе предизвика голям отзвук и по бегли спомени се сдоби с доста награди. Така и не намерих време да го гледам тогава, но наскоро се сетих за него и реших да си го пусна. Сега не си мислете, че ще ви развивам тема за моите впечатления или пък ще вляза в ролята на филмов критик. По скоро ще се опитам да илюстрирам важните житейски уроци, които открих в сюжета.
Нека обаче си го припомним: Алберт е херцог на Йорк, който има сериозен проблем. Той толкова се притеснява когато говори публично, че от речта му може да се чуе само неразбираемо заекване. Тази драма се засилва многократно, когато херцогът трябва да стане бъдещият крал на Англия. Отчаян, той се обръща към съмнителен логопед. Благодарение на упоритата им съвместна работа и нестандартен подход, Алберт побеждава страховете си и произнася вълнуваща и безупречна реч.
Толкова за съдържанието, но какво още може да вземем от филма, освен 90 минути удоволствие? Първото е да практикуваме самокритиката. Например отначало Алберт отрича очевидната си слабост и се крие зад блестящия си брат, който изглежда е сигурният наследник на трона. По този начин той рисува негативна, статична представа за себе си, избягвайки конфликти. Затова е важно да бъдем самокритични, за да разпознаваме слабостите си, да ги приемаме уверено и да се борим с тях.
Друг важен житейски урок е, да имаме постоянна воля и да работим върху себе си с цел усъвършенстване. Този процес изисква огромна упоритост, понякога може да бъде много трудно, но ако искаме да постигнем успех, не трябва да спираме пред нищо.
Разговори с Бога
Напоследък размишлявам доста върху темите, свързани с Бога и ролята ни в живота. Така се запознах с книгата „Разговори с Бога“. Тя е световен бестселър и разказва за духовното прераждане и преоткриване на висшата сила.
Няма да изпадам в подробности и да ви преразказвам книгата, защото е в мащаб около 650 страници, пък и не мисля, че това е важното в момента. По-скоро ми се иска да ви споделя, че попаднах и на филм, носещ същото име – „Разговори с Бога“. Очакванията ми бяха, че ще даде основни щрихи за същината на книгата и ще направи препратки към основните послания.
Всъщност филмът е дело на Стефан Саймон и е биографичен за автора на бестселъра – Нийл Доналд Уолш. Бях изненадан да разбера за част от житейската съдба на човека, създал тази толкова популярна книга. Преминал през женитби и разводи, деца, смяна на професии и градове, накрая завършил с катастрофа, банкрут и живот на улицата. През тези етапи от живота на Нийл се преминава много бързо, за да се достигне до моментите му като клошар.
Именно тук се замисляш колко е малака границата от това да живееш нормално и да претърпиш крах. През почти целия филм се разкриват детайли от това какво е да живееш на улицата, през какво преминаваш, как се бориш, какви са изходите ти и как да намериш сила, за да излезеш оттам и да продължиш. Коя всъщност е посоката ни? Изкочиха ми толкова много въпроси.
Докато гледах филма се почувствах леко смачкан затова как ние се отнасяме към хората, живите същества, които си мислим, че са по-малко заслужили да са на земята. Това претърпява и Нийл, но успява да се справя след няколко години като клошар. Не пие, не краде, само яде от кофите и живее. Накрая късметът му се усмихва, защото си го е заслужил, и намира работа. Претърпява още трудности и вече е на предела на силите си.
Когато си мислим, че не можем да продължим повече, тогава се случва и чудото. Така обикновеният и смазания от живота човек Нийл започва да задава въпроси, не към кого да е, а към Бог. И той започва да му отговаря и отговаря.
Не съм толкова впечатлен от самия контакт с Бог, а от това как се стига до този момент. Всеки един от нас е преживял своите катарзиси и върви напред, някои по-бавно, други с по-високи темпове. Истината е, че не ни е нужен глас, който да ни води, а просто трябва да се замислим защо ни се случват определени неща, как сме си ги заслужили и да поработим върху тях.
Аз започнах своята равносметка и стартирах най-важния разговор в живота си – този със самия себе си.
Неразказаната история на Дракула
Филм, който очаквах от много време и не се въздържах да отида още на премиерата. Още повече, че вчера бях в София с приятели и успях да се насладя на филма на големия екран на IMAX.
Трябва да призная, че историята бе пленително предадена от Universal и режисьора Гари Шор. Мисля, че изборът на актьора Люк Еванс за главната роля на Влад Цепеш е много подходяща. Главно, защото образът визуално носеше характеристиките на истинския Дракула, познат ни от портрети и средновековни рисунки и второ, защото бе доста харизматичен за дамите в кинозалата 😉
Противно на очакванията ми историята на филма вървеше с логическа правилност по ред значими за историята на Балканите събития. Като изключим стабилното количество фикция бих определил филма като впечатляващо отражение на случилото се в средата на 15 век в областта Трансилвания – нравите на робството, кръвния данък и спирането на османското нашествие на султан Мехмед II. Хареса ми, че образа на Влад Дракула бе пресъздаден според румънските и българските източници, които описват принца от рода Дракул ( от „Ордена на Дракона“, преведено още „Дявола“) като герой на своето време. Радвам се, че са го разграничили от злодея, който Брам Стокър създава, воден от средновековните порядки, които Западна Европа лицемерно създава, описващ чудовище, което подлага враговете си на нечувани мъчения, докато самите французи, англичани и немци по същото време започват лова на вещици и изтезават военнопленници с колове или прочутото мъчение, което мен лично ме отвращава – изливане на разтопено олово/желязо в устата. А само за сведения набиването на кол е познато още на хуните от 6 век и прилагано масово от турците… така че.
Браво на Universal! 6-ца от мен за филми и препоръчвам да го гледате.
Книга VS. екранизация
Здравейте, читатели, днес отново ще ви върна към книгата, но ще намеся и киното! Тъкмо гледах втория филм за Тор, по комиксите на Марвел, и това стана повод за споделяне днес. Прави ли ви впечатление, че напоследък все повече екранизации на големия екран са по книги? Било то графични романи, поредици, класически произведения или фантастични истории. Оценявам това като добро, че даже отлично решение.
Спомням си преди години бяха на мода скалъпените американски екшъни, които все следваха един и същи сюжет. Главният герой е силен, голям, пенсиониран, с отнета чест и прочие, който изпада във високо адреналинова ситуация, в която трябва да се докаже и да защити честта си. Така героят попада съвсем случайно в банки, училища, на улицата, магазина или пък е под толкова дълбоко прикритие, че дори и семейството му не знае. Любимите ми моменти бяха, когато „лошите“ разбират срещу кого си имат работа. Но тогава бях млад и се вълнувах много. След това тия изтъркани сюжети взеха да ни втръсват и продуцентите направиха разумен избор като започвана да снимат филми по книги или да правят ремейк на стари.
Така филмите ставаха по-интересни за зрителите, заради по-смислените си и атрактивни сценарии (особено що се отнася до фантастиката), но и подтикват към четене на оригинала. Повечето хора, наистина го правят. С излизането на някакъв филм отиват и си купуват книгата за сравнение, а пък киното разчита на любопитството на читателите, които вече са запознати с текста, да видят филма.
Разбира се, има и такива зрители, които никога не се докосват до книгата, но поне киното допринася за запознаването им с творчеството на всепризнати майстори. Тук обаче има едно НО – никога не трябва да съдите книгата по нейната екранизация… за това ще пиша друг път.