Няколко думи за религиите

wordПокрай терористичните атаки, които стреснаха света през последните седмици, се замислих за религиите и какво всъщност представляват. В основата на мислите ми са поставени идеите за мир и разбирателство, към които всички се стремим. Но питам се може ли да има мир, там където се проповядва война. И тази война излиза много над материалните си цели. Войната за власт и богатства, прераства под едно много различно мото – мотото на свещена или религиозна война.

След размириците на Изток стотици невинни се втурнаха към развития свят, защото виждат и се надяват, там да открият по-добро. Там човекът е сравнително свободен в свят, в който всички ние сме роби.  И развитият свят, воден от ценности като мир и хуманизъм, отваря обятията си. В тези обятия обаче влизат и единици, които носят разрушение със себе си. Тогава това ли е недостатъкът на доброто – че вярва в човешката съвест? И може ли доброто да е правдиво и да носи мир и хармония, ако то не може да се пребори със злото? Кое е по-силно и може ли в злото да има добро?

Когато бяхме малки ни казваха, че за да има вселена трябва да има и мрак, и светлина. Тъмнината е нужна, за да виждаме светлината. Също както е с доброто и злото. За равновесие ще можем да говорим обаче само тогава, когато силите са равнопоставени. А в момента такива ли са?

Оказва се, че добрината е най-силната пробойна в нашия свят, защото позволява на коварното и отмъстително зло да се внедри и да нанесе своите поражения.

След всички тези разсъждения се питам тогава – къде е мястото на религиите. Нашата религия, както и будизмът и индиузмът са миролюбиви религии. Те проповядват хармония, добрина. Ислямът в същността си също проповядва добрина, но защо тогава тази религия е толкова зле настроена. Не вярвам, че всикчо е на политическа и икономическа основа, макар всички да сме наясно защо всъщност са войните. Мисля, че преди всичко едни добри хора не биха предизвиквали атентати и не биха убивали невинни.

Светът ни е двуполюсен. Но кои са двата полюса е въпрос на гледна точка. Последващите разсъждения оставям на вас…

Да си човек е мисия!

Mahatma-Gandhi-Humanity-Quotes-ImagesКазват, че всеки е изпратен с мисия на този свят. По мое мнение, да си човек сам по-себе си е най-голямата мисия. Да останеш човек, независимо какви предизвикателства ти поднесе съдбата, е повод за гордост и чест.

Да си човек – това е да си разумен, обичащ, искрен, състрадателен, милостив. Много хора обаче в днешно време са забравили да бъдат човеци и рядко се сещат за същността на природата си. Привилегията, която ни е дадена, а именно да се развиваме и да сме водещ вид на планетата, всъщност ни поставя в огромна отговорност към цялата тази природа и изобщо ресурсът, който ни се предоставя. Велики за времето си умове са успели да достигнат до познанието за устойчивото развитие за спиране на замърсяването, за ефектите върху климата от човешката дейност.

Днес се опитваме да ограничим войните и да демонстрираме именно човечност във всички нейни проявления – толерантно да се отнасяме с различния, да приемаме изстрадалите и да се грижим за тях, да мислим за мир и да се стремим към постигането му.

Хуманизмът е най-голямото проявление на човечността, също и аутроизма и филантропията. Жалко обаче, че тези фрази са останали за мнозина само на хартия – романтичен полъх от едно минало, което за малко е успяло да спре войните.

Израз на загубата на човечността ли е войната? Не, не мисля. Войната е сблъсък на представите за човечност – сблъсък между силните, по причина защита на определени човешки права. И тук се намесва абстрактността на понятието и изкривеността на ценностите. Може ли акт за защита на малцина, да застраши мнозина. За жалост именно това са пролуките в днешните общества. Погрешното и напълно обезличено понятие за справедливост, което подхранват определи групи хора, обстоятелства и други.

Човечността може да бъде застрашена само от една-единствен човешка слабост – егоизма. Нещо, което има всеки и което лесно може да премине в злоба и алчност. Затова смятам, че врагът в съвремието е именно този, скрит вътре в нас. А нашата задача номер едно е да се преборим със себе си и да позволим на онези черти, които ни правят богоподобни, да излязат на преден план.

Европейски ли са градовете ни?

Макар и с малки крачки, всички ние вървим напред и постепенно европеизираме изгледа на градовете ни.

Какво всъщност означава да сме като европейците и какво да очакваме от тези процеси, това е един въпрос с много ограничени отговори. И то не ограничени в смисъла на брой, колкото ограничени, в следствие от тесногръдо тълкуване.

Какво, според вас, означава „европейски град“? Първо помислете и ако искате ми отговорете на този въпрос в коментар, без да четете надолу.

panoramic-viewПовечето хора сигурно мислят като вас. Вие свързвате града с високи лъскави сгради, красиви монументи, прави улици, лъскави витрини, чистота и зеленина. Всъщност един град да е европейски означава единствено да е географски погледнато намиращ се в пределите на съответния континент и нищо повече. Мнозина, които са обикаляли по света, ще ви кажат, че в никой град не е чак толкова европейско както са вашите представи. Ние просто сме свикнали да гледаме картички и снимки в интернет от най-скъпите и лъскавите места, свикнали сме като туристи да обикаляме само по избран от туристическата компания маршрут и оставаме с кой знае какви грандиозни впечатления. Истината е, че в Европа има градове, които не представляват нищо повече от купчина архитектурни руини, малки улички по които липсват паркоместа, други са прашни и ако сте излизали следобед са адски мръсни, просто на идната сутрин машините за почистване са си свършили работата добре. Трети пък имат такива големи гета, че нашите тука бледнеят. Но вие не сте ги виждали, защото не се говори за тях, а и вие като екскурзиант няма да ги посетите, нали?

Когато говорим и мислим за европейски градове и когато искаме нашите да са такива, то ние преди всичко трябва да сме наясно с няколко неща.

У дома никога няма да има ренесансови, просвещенски, викториански или изобщо сгради в готически, бароков или стил Антони Гауди, просто защото ние тук на Балканите сме имали съвсем различна история и културата и архитектурата ни е била повлияна първо от Ориента, а след това от Възраждането, а после от политическия режим. Имаме запазени паметници от средновековието, но за жалост замъци и крепости във вида, в който са ги строели феодалите в Европа, нямаме. Затова ще трябва да осмислим собствената си архитектура и да се научим да я приемаме такава каквато е.

У дома няма и прекалено високи сгради и небостъргачи. И никога няма да има, защото сме земетръсна зона. Но все пак новите бизнес центрове започват да се създават и да се издигат в задоволителен размер и етажност.

У дома не може да има супермодерни мотриси и само нови улици и трамваите да се плъзгат по паважа. Това са промени, които изискват време и много финансови средства. Ние обаче наблюдаваме как постепенно се правят нови улици, влага се в изграждането на по-удобен транспорт, правят се волоалеи и прочие и прочие. Благодарение на последното споменато, се насърчават хората да използват повече колела и да се минимализират вредните емисии от автомобилите.

У нас има много красиви паркове. Просто за съжаление медиите не пишат за тях, защото не са сензационни и не ги дават по-телевизията, защото не е кой знае каква новина. Паркът бил обновен. Че какво интересно има в това?

Чистотата? Ами ние си я правим чистотата. Ако самите ние си изхвърляме боклука по предназначение, няма да има летящи пликчета по дърветата,  нито фасове по улиците.

Всичко започва от самите нас- хората. Ние сме водещата сила на градовете ни и ние сме тези, които можем да ги възприемаме по един или друг начин. От нас зависи с какви очи ги гледаме и какво самите ние можем да направим, за да станат те европейски.

Излезе първият трейлът на българската анимация „Златната ябълка”

Чудесният проект на група доброволци – аниматори, сценаристи, дизайнери и други, прославя българския фолклор. Ярката идея обиколи цяла Европа, но за съжаление е все още много малко популярна у дома. Затова и финансирането за пилотния епизод и за първия трейлър е почти изцяло от чужбина. Това е срамота, българи!

Не е ли редно именно ние, наши продуценти, да се застъпят за българското. За страната си, за това да се подобри имиджа на България. Стига вече повтаряме заучени фрази като „Тая скапана държава”, а да погледнем колко хубава, богата на фолклор и традиции е родината ни. Нека се гордеем, че сме такива каквито сме. Защото когато започнем да мислим националистично, това ще бъде първата  най-голямата крачка в съзнанието ни, в манталитета ни.

Хвала на такива горди българи, които работят, за да покажат на света, че сме нещо повече от черна икономическа хроника в европейките вестници, че сме горди с много повече от Мистерията на българските гласове. Че имаме много, много още много, което да покажем, наред с  нашите спортисти, певци, артисти.

Бежанци или мигранти?

Постоянно се говори за бежанска вълна. Всеки, който преминава нашата граница се води  уж бежанец. Други пък ги наричат икономически емигранти. Второто е по-правилно. От политическа, икономическа, но и от правна гледна точка всички хора, които преминават транзит през страната ни или се заселват в нея, по своята същност са мигранти, а не бежанци.

RefugeesНепознаването на дефиницията за бежанец води до много обърквания в медиите, които пък от своя страна предават тази погрешна представа на масите, които следят случващото се.  Има една Конвенция за статута на бежанците, приета от Конференция на пълномощниците на ООН по статута на бежанците и лицата без гражданство още през 1951 година. България я ратифицира през 1992 -ра и тя влиза в сила след допълнителни процедури по обнародване през октомври 1993 г. В нея точно и ясно е дадено определение за бежанец, което аз ще ви преразкажа. Бежанците са лица, които напускат страната по основателна причина и в следствие на преследване и застрашаване живота им. Като основателна причина се счита дискриминация по раса, религия, принадлежност към определена социална група, различна националност, политически убеждения.

Имайки предвид дефиницията, ние спокойно можем да заключим, че лицата, които напускат своята страна на произход, за да избягат от война, граждански конфликти. природни бедствия или пък търсят по-добър начин на живот и се отправят към по-развити икономически страни НЕ са бежанци. Те са си емигранти в пълния смисъл на понятието.

Затова смятам, че е грешно да се говори за бежанска вълна и масово да се злоупотребява с думата „бежанци“. Тези хора не са преследвани, не са подлагани на мъчения или геноцид в собствената си родина. Те по свой собствен избор са поели на Запад в търсене на по-добър живот. Оттук идват обаче множеството социални проблеми за страните приемници. Хората, които бягат искат статут на бежанец, за да се ползват с права и привилегии за закрила. Това не е много редно, защото може би само десетки от хилядите мигриращи наистина са бежанци.

Когато Сталоун ти казва: България е мястото! – очакваш бомби от небето

bulgaria_travel_logoПохвално е усилието на творците, наети от Министерството на туризма, вложено в направата на една по-необичайна и по-различна реклама на България. Действително се е получило нещо интересно, но то е всичко друго, но не и видео, което да представя достойнствата на страната ни пред света. По-скоро на снимачните площадки на Бояна Филмс и ниските наеми на терени (или каквото е там).

Не можем да отречем, че клипът е добре сниман и добре конструиран, но кадрите от родината ни като че ли отсъстват. Къде са морските брегове, къде са Пловдив, Велико Търново, къде са Рила и Пирин? Виждаме София, пак София, Витоша, едно езеро, една гора и … фонът зад актьорите. Ако съдим по камъните зад Антонио Бандерас и  Силвестър Сталоун, много лошо за България.

Идеята да се покаже, че у нас има много мили хора и големи професионалисти отново е добра, но по всичко личи, че фокусът отново е изместен, тъй като актьорите говорят за това как са посрещнати в киноцентъра и как са работили с българските екипи. Което не е България!!!

Гледайки отново и отново клипа… някак у мен не се надига чувство за гордост, а едно странно усещане – все едно всичко у нас е толкова евтино, сякаш рекламираме кинопарк на Балканите – Балканивууд… нещо изкуствено, някаква местна атракция.  А милото ни отечество остава някъде там – едно абстрактно понятие, за което всички говорят, но никой не вижда.

Вече предполагам за подигравателните усмивки на чужденците, които ще гледат рекламата. Продуцентът Лез Уелдън казва, например, че в България могат да се снимат всякакви филми – екшъни, трилъри, исторически, ромамнтични… И се чудя какво послание може да е това? Към филмовия бранш – ясно: „Елате и снимайте в България!“. Но към туристите? „Елате и се запишете за статисти на филмовата площадка“ Или по-скоро: „Ако летувате в България,  можете евентуално да видите Арнолд Шварценегър!“

Прочетохте достатъчно: Вижте сега и КЛИПА и споделете вашето честно и обективно мнение.

Предимствата на блогърството

Скъпи мои приятели и читатели. Да съм художник, не съм художник, да съм поет – не съм поет, да съм писател – и в писателството никакъв ме няма. Обаче си водя своя дневник тук и мисля, че когато имаш достатъчно желание да пишеш и можеш да сглобиш някое и друго изречение що-годе грамотно, можеш спокойно да изразиш мнение, различно от това във фейсбук. Там хората се надпреварват да бъдат интересни и да събират лайкове. Но фейсбук предоставя разбира се и възможност хора с различни интереси да споделят и доста полезна информация. Там следиш любимите си игри, страниците с новини и нещата, които обичаш – алкохоли, шоколади, иновации, технологии.

blogger manБлогърството обаче е друга работа. Имаш свое лично местенце, където са събрани всичките ти размисли и страсти, отзиви, похвали, възмущения, обяснения. Когато си в едно такова състояние можеш спокойно да пишеш, а когато пиешеш можеш да изразиш себе си по-добре, защото много по-внимателно подбираш думите си, без да се опитваш да се съревноваваш, да се стараеш да изглеждаш по един или друг начин пред околните. Освен това относителната анонимност е някак важна. Умишлено не съм разтръбявал наляво или надясно, че си водя блог. Тези, които го четат, си ми пишат коментари или като се видим ми казват какво мислят. Някои ми пишат и на лично – тези, които ползват мейл с чат.

Всъщност блогърството е като вид терапия. Успокоява те, кара те да си подредиш мислите и да напишеш нещо от собствен опит в услуга на най-различни хора в интернет дето драсват две или три ключови думи в Гугъл и очакват да си направят справка по един или друг въпрос. Затова и се стремя от време на време да съм полезен с каквото мога, да покажа нещата, които ме интересуват и съответно да срещам хора като мен. Имал съм много яки моменти. Така че на всички вас, които имате толкова много, което бихте искали да кажете на света – вземете тая клавиатура, създайте си един хубав блог и пишете. Пишете хубави неща, ведри текстове, забавлявайте се, общувайте и бъдете себе си. Защото блогърите са най-много себе си, когато пишат в блога си.

Когато не ти се говори…

Да говориш може да се окаже понякога много, ама много трудно. И е факт, че с мълчание казваш много повече.

От два дни не ми се говори с никого и това не е признак на лошо поведение и никой не ме е обидил. Не съм и изпаднал в депресия. Просто напоследък си мисля, че всичко, което казваме в ежедневието ни, е просто въпрос на много общи приказки, някаква любезност и колкото да не е без хич.

businessmanВ офиса, където работя, имаме един колега, който още в началото след постъпването си си пролича, че е единак. Не говори с никого, обядва сам, не се включва в общите излизания почти никога. В редките случаи, когато дойде, почти не продумва, освен ако някой не го попита нещо. В това няма нищо лошо, тъй като си върши съвестно работата и е професионалист в областта си. Но мнозина по-ведри и усмихнати хора в първия момент си мислят, че този човек явно не смята да се задържи дълго във фирмата, а просто минава транзит през нея, защото очевидно не завързва познанства. Друга гледна точка е, че човекът е дошъл все пак да работи, а не да търси приятели. Трета теория е, че може би в предната фирма се е наслушал на интриги и клюки и целенасочено избягва да общува. Но това последното не важи за нас, тъй като в нашата фирма сме само готини пичове и в почивката си говорим за всичко, но не и за колеги и работа. Което е доста отпускащо всъщност.

И тогава осъзнах. Може би човекът просто няма нищо за споделяне. Може би просто му е втръснало от общи разговори за времето с  разни хора. Може би му е трудно, ако има проблеми, да се прави на усмихнат и любезен и да приказва за яденето, уикенда, домашния си любимец или последния филм, който е гледал. Него може би го вълнуват по-възвишени неща, а ние в нашата работа сме далеч от неговите интереси.

Обаче да ви кажа, понякога и аз се уморявам да говоря, да взимам отношение. Тогава, както и предните няколко дни впрочем, просто си мълча. Радвам се на хората около мен, слушам ги, но изпитвам адска мъка при оформянето на думи и изречения. Сякаш главата ми е празна от към теми и сили не ми достигат да се обяснявам за някакви случки и преживявания.

Затова понякога е по-добре да мълчиш. Особено, когато нямаш какво толкова да споделиш, когато от нищо не се вълнуваш. Когато просто имаш нужда да си страничен наблюдател и да се радваш на присъствието на околните, защото това ти стига да се чувстваш завършен.

 

Какво показва Фаренхайт?

В страни като САЩ, Белиз, Кайманови острови, Канада и Великобритания температурите се измерват във Фаренхайт или във Фаренхайт и Целзий. Това звучи объркващо за нас, които сме свикнали с метричната система. Ние работим с метри, километри, литри. Те – с мили, футове, инчове, галони и какви ли още не, които са ни познати… но не съвсем.

Ако ви питам сега колко е един галон, колко хора ще могат да ми отговорят? Предполагам ВСИЧКИ, които са направили справка в интернет и са сметнали, и предполагам  почти никой, който не е бърникал в уикипедия. Да се измерват градусите по Фаренхайтт изглежда дори по-сложно от събирането и изваждането, що се отнася до измерване на разстояние. Сигурно изобщо не сте пробвали да го правите. Дори не и след като сте чели „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, нали? Истината е, че формулата е доста сложна на пръв поглед. Първо температурата се намалява с 32, а след това полученият резултат се дели на 1,8. Така например, ако американски сайт ви каже, че в Ню Йорк е 62 градуса по Фаренхайт, това прави 16 градуса по Целзий.

fahrenheit-thermometersНе е нужно да го смятате обаче. Ако имате телефон с интернет, бърза справка в ето ТОЗИ сайт ще ви помогне. Просто нанесете температурата и вижте резултата. За повече информация, четете надолу.

Тенденцията е, че с Фаренхайт се измерват предимно високи температури. В Англия поне е така. Там тази скала се използва неофициално, като повечето прогнози за времето са в Целзий. Зимните температури обаче се измерват изцяло по познатата ни скала. Това се случва от началото на 20-ти век насам, когато е въведена.

Камъните от Ика

Вярва ли ви се, че е възможно преди познатата ни цивилизация да е имало друга. Друга, даже много по-развита. Цивилизация, която е използвала енергията на слънцето, която е имала такива достижения в медицината, че е можела да прави трансплантации на различни органи. Такава цивилизация, която е използвала лазери, строяла е огромни градове и е имала транспортни средства. И това преди хиляди, милиони години.

Говори се за изчезнала Атлантида, за внезапния край на цивилизацията на маите. Възможно ли е тези цивилизации, особено Атлантида, която и до днес е забулена в мистерии, да е била много по-напреднала, отколкото сме ние в момента.

камък от ИкаИма много общности и учени, които вярват, че някъде там, преди около 65 милиона години, преди динозаврите да са изчезнали, те са съжителствали с хора, при това човешката цивилизация е била далеч по-развита от нашата днес. За това свидетелстват мистериозните камъни от Ика, Перу. За тях се споменавало още в летопис от 16 век и последният, посветил над 40 години от живота си в изучаването им бил доктор Кабрера, който наричал камъните „глипотолити“. В колекцията, която може да се види днес в музеи с камъните от Ика, той събрал 1100 камъни при разкопки край града.  Общият брой на камъните бил 50 000. През 1976 година издава книгата „Посланията, гравирани на камъните от Ика“, в която пише, че глиптонитите са част от специално създадена каменна библиотека, на много развита цивилизация преди нас. Съвременното човечество обаче все още не било готово да приеме посланията.

Темите на камъните били много – битови, изображения на звезди, карти, инструменти за изучаване на космоса, летателни апарати, хирургически операции, човешка и животинска ембриология, календари… Начинът на гравиране свидетелствал, че някой е оставил послание на точно тези камъни, за да бъдат те непреходни във времето.

Можете да прочетете повече за камъните от Ика в интернет, защото информацията е много.

Мистериите в света ни заобикалят!