Темата, която мисля да засегна е доста трудна, от гледна точка на това, че хората много различно се отнасят към работа си. При някои тя е техния живот, а за други отиват колкото да им изтече работния ден и нямат търпение да си тръгнат. Разбира се и за двете си има причини, първите със сигурност обичат това, което правят и се чувстват удовлетворени на максимум. В повечето случаи това са хора с личен бизнес или поне такива, които са на ръководни постове. Както и хора които работят в много сериозни фирми, в повечето случаи чуждестранни и имат високо възнаграждение и множество социални придобивки. А от другата страна седят хората, чиито труд не се цени, тези които работят това не защото им харесва, а защото просто не са могли да си намерят друга работа.
Разбира се е очевадно, че хората от втория вид няма как да попаднат в графата на хората, които биха си взели работа за вкъщи. Това ще го направят първите, но дали на моменти то не пренебрегва по някакъв начин личния им живот ? Има случаи, когато млади хора успяват да развият кариера , но в един момент усещат, че са загърбили приятелите си, любимите си занимания и нямат човек до себе си, с който да споделят успеха си. Разбира се не говорим за еднократно взимане на нещо за вкъщи просто да го довършим, а на начин на живот изцяло обладан от работата ни. Та питам се аз, заслужава ли си да жертваме цялото си време в името на кариерата и това ли е най-важното ?
Делта.БГ е българска компания, която предлага 
Преди доста време ми попадна една доста интересна книга в интернет пространството за едно обществено мнение по доста критичен и сложен случай относно родителите и тяхните наследници. За какво иде реч в тази книга – описва се един процес срещу една детегледачка (бавачката казано на български) в Бостън през далечната 1997 г. В тази книга са публикувани редица от статии в пресата, които сипят само безмилостни критики и единствено огорчяващи родителите на мъртвото дете. Та да се върна на самия развой на нещата. Тяхното дете било починало и въпреки това не срещат разбиране и съчувствие. Това просто е отвратително поведение. Всеки минал по този път, надявам се трябва да знае и разбере а и предава на другите около него, колко е жизненоважно да умаш умение да бъдещ родител. Как обществото показва, че цени тези усилия, насочени само и единствено към добруването на бъдещото тяхно наследство и най- вече на това надежно младо поколение. Бях чул или чел някъде, че когато в Обединеното кралство правят социологически и здравни проучвания базиращи се чрез разпространение на различни видове анкетни карти, съставени от специалисти психолози, категорията „домакиня“ (майка) стой редом с „безработна” или пък „без професионална квалификация”. Това за мен е доста неправилно. Защо не се оценява труда, лишенията, безсъните нощти и жертвите на майката–на тази основна единица поела пътя на собственото си лишение в името на бъдещото поколение ? Незнам какво да мисля дали е символично или разкрива нашето истинско отношение на родителите положили грижа за възпитанието на своите деца ?
