Старанието и страстта към работата имат ли нещо общо ? За това искам днес да пиша, защото наблюдавам много такива хора особено във всяка една държавна администрацията у нас. Аз мисля, че можеш да се стараеш и да нямаш амбиции. Такива хора пълнят множество наши учреждения – те подреждат папки, съдби и мечти. И чудно как са доволни техните началници и само понякога те си мислят, че могат да ги заменят. Имат вероятно мечти, но трудно е да се приеме, че имат и амбиции. Дали все пак би бил полезен ? Защото множеството от човешките достижения са резултат от работата на амбициозният. Той търси резултата и съобразно своите дарби може и да го намери. Веднъж успял, обогатява своята и общата съкровищница на човешкото познание. Тук е много важно да кажа за подбора и използването на средствата, за тяхната мярка. Ако те са възможни и полезни, позволено е и опиянението от успеха. То е заслужено. Дори при децата съществува така наречената „поощрителна педагогика” (за разлика от наказателната). Трябва да го похвалиш за това, което е направил. Но децата твърде често ги хвалят не за резултат, а за послушание, което не е много правилно и редно. Амбициозният се ражда такъв. Живеем във века на молекурлярната биология ние можем да оспорваме нашия генотип, но амбициозният става такъв и поради своето поведение, поведението на околните. В психиатрията съществува концепцията на Адлер за така нареченият „компенсаторен механизъм”. Ниският иска да бъде висок, когато не може да постигне биологически това, той се мъчи да се качи на високо.
Америка или Русия ?
Гледам по телевизията предаването на Люба Кулезич – „Насреща”. В него известни личности, сред които Андрей Слабако коментират темата „Путин срещу Обама”. Мисля, кой в днешното уж демократично време е по- влиятелният и какво е това влиятелният, защо трябва да ги сравняваме тия двамата „исполини”, защо все трябва да робуваме на някой от двамата? Защо влиятелни мъже, пред чиито „гранитни обелискове ” коленичат цели нации и народи ? Ние също не оставаме по назад ежедневно сме ту на едната ту на другата влиятелна страна. Дали не са един до друг, до болка познати социални типове, стремящи се да заграбват и да бъдат от кой е по- по-най. Тия мисли ме подтикват към най-правдоподобното и в същото време най-невярното тълкуване, защото историята на обществените отношения го е създала с много противоречиви страсти. Моделира е в него черти на уж привлекателна личност и обикновен мерзавец, защото е търсела и е открила в постъпките му обяснение за произхода на социалният страх и безстрашието на благоволението пред всемогъщия и отвращението от отблъскващата мудност на нерешителния. Съзирала в него един религиозен ужас и атеистичната вяра в силата на човека. Подобно на Мойсей, който слиза със своите „скрижали” и „закони”от Синайската планина, който е спасител и поразяващ герой едновременно. Не е ли време да се замислим пред кого, как и кога и необходимо ли е винаги да играем ролята на човека, който се моли пред някой от тях, имайки предвид нашата вековна история!!!
Хуманизмът
Какво означава да обичаш човека ? Да го разбереш, да се жертваш за него, да му помогнеш, да уважаваш правото му на независимост или всичко това заедно ? Във всеки случай истинското човеколюбие не може да се свежда до едни голи фрази или пък до добри намерения. Как обаче на дело да обичаме хората ? Принципът на хуманизмът е най- всеобхватният нравствен принцип. Според мен по своята същност хуманизмът е човеколюбие, утвърждаване на човека като висша ценност и на правото му на щастие и свобода. Защото в степента, в която е реализиран този принцип на хуманизмът, критерий не само за нравствения, но и за обществения живот. Стремежът към все по-пълно задоволяване на материалните и духовните потребности е насочен към цялото общество, към целия народ, а не само към една определена привилегирована социална група. Пиша всичко това по повод на случилия се потоп в село Бисер, където на 06.02.2012г. се скъса язовирната стена на язовир Иваново, чиито вълни бяха високи 3 метра и заляха цялото село. Имаше изчезнали и загинали, десетки къщи бяха разрушени. Именно там където се намират паметника на Петко Рачов Славейков. Тук той написва през 1873 г. една от стойностните поеми – „Изворът на белоногата”, в която се разказваше за хубава българска девойка Гергана. Замислям се дали Славейков пишейки и събирайки в поемата всичко онова което може да събуди българския народ в дните преди последните борби за свобода. Дали и той сега ще помогне наистина да се събудим за дълбоката доза на хуманизъм. Четейки поемата съм убеден, че той събира в нея във всеки един стих всички онези неща от които имаха нужда хората от село Бисер.
Казус
Наскоро слушах една дискусия в медийното пространство за един етически и морален конфликт. Казусът има значение за всеки един етически и морален проблем, чието решение в никакъв случай не предполага оптимален вариант. И тук се проявява принципът на минимизирането на погрешното решение, намирането на относително най- изгодият и моралния изход. Ето сега ще се върна на проблема които ме накара да се замисля страшно много и задълбочено. Особено типични са случаите на евтаназията-това е процедура с която някой отнема живот на друг по изрична негова молба. Един вид е смърт, която се прави само и единствено за доброто на човека на комуто е причинена. Как да се постъпи с безнадеждно болния, природно обречения на смъртен изход човек, или осакатен до невъзможност да живее адекватно живота си. Има ли право и кога лекарят да облекчи страданията му, като го „спаси чрез безболезнена смърт”, трябва ли да се казва на безнадеждно болния истината. Замислям се,че такива подобни казуси възникват във всички професионални дейности и във всекидневния ни живот. Редно е да се предложат и намери решение на тези сложни противоречиви случаи, в които са намесени човешки съдби. Едно приложимо познание ще послужи за намиране на решение, значително облекчаващо импровизацията, моментната несигурност, всекидневната употреба на „пробата и грешката”. Тук очевидно не може да се заобиколи психологията, даваща достатъчно знания за разбиране на вътрешното състояние, на процеса на вземане на решения, на самия избор на средствата. Но според мен дали един общодържавен закон решава или не проблема?
Съвременият човек
Често си задавам въпроса има ли го съвременния човек ? И си обяснявам бруталността, безочието, честолюбието и славолюбието на всеки един съвременен човек на земята. Отговарям си риторично, че просто няма друг изход, не може да бъде друг, защото съхранявайки с подобни качества една непрестанна приповдигнатост на духа. В същото време съхранява и вярата в живота, в самия себе си, в бъдещето, пред което е коленичил, както се коленичи пред Бог. Разбира се съвременният човек никога не коленичи пред нищо, в чието съществуване не е убеден с абсолютна математическа точност. Така е и със съвременният човек, защото неговите „божества” са позитивни и очевидни за всеки един от нас. В днешно време ги срещаме като сурови качества и в себе си, например: стремеж към имотност, стремеж към власт и най-вече ореолна слава. Те често играят в моя, а и не само в моя една житейска роля на препинателни знаци. А именно препинателният знак подчертава ефектите на речта. Може да се обясни с такива лесно преводими на социален език граматически термини като точка, запетейка, многоточие, удивителна, въпросителна, скоби и т.н. за мен всичко това опира до елементарна грамотност. А къде е тази грамотност у нас съвременните човеци ? Какво всъщност тя ? Тази уж грамотност без която можем или не можем днес, сега и когато и да е било. Тя за мен е едно ниво което всеки трябва добре да владее, защото тя е писане и четене и най-вече комуникации. Дали осъзнаваме, че това е наш човешки капитал ? Дано го осъзнаем и развиваме всячески!
Разсъдлив ли е човекът ?
Наскоро ми попадна един доста интересeн и стар речник на Найден Геров. Той е забележителен български писател и езиковед. Създател е и на едно от елитните ни училища. Той е бил сред плеядата български фолклористи, не е бил фолк певец да уточня за някои от младото поколение. Та в неговия речник срещнах едно доста старо обяснение за етимологията (произхода на думата). Разумният човек е, този който има ум, мисли и прави, както трябва. Доста ясно ми се подчертаха актуални за нашето време фрази – „По-добре разумен, а не игумен“, „По-добре разумен душманин, а не безумен приятел”. Четейки тия златни отколешни редове се замислям за църквата, за това колко бях потресен от огромния мащаб на агентите от Държавна сигурност. Задавам си въпроса – тия наши отци как могат да венчават и опяват? Как е възможно от 15 православни владици 11 да са доносници? И дали тия наши богоизбрани „свещеници-доносници в расо” не са били просто заставени в ония години по неволя да изпълнят партийните поръчения, или са били както се заговори репресирани от нечия власт? Аз като вярващ мирянин си мисля, че е редно да се свика църковно-народен събор, с една единствена цел – да се разреши този шокиращ и потресаващ проблем. В годините на демокрация бях свидетел на разкола в нашата единна и православна църква. И сега се замислям за отец Христофор Събев, които бе огласил Алтернативния синод, дали няма да се събуди отново в него нещо и дали няма да се почнат пак едни и същи „конфликти на интереси”.
Прибързаността – волна и неволна
Ние хората сме единствените същества, които страдат от огромната слабост на прибързаността. Според биологичното равновесие всяка твар в природата живее съобразно изискванията на своя вид и по правило „не прибързва никога”. Лично аз страдам от именно тая слабост – да прибързам винаги. За мен тая прибързаност е обратно на ленността т.е. искам да подчертая, че и двете водят до объркване на огромния и силен стресиращ ритъм на живота. Тази ленност води до загуба на тонуса, който е жизнено важен за нас. За мен един ленив човек е доведен до край т.е. до смърт в перспектива. Аз прибързаният, по силата на същото логическо размишляване не живея нормално, съобразно своя вид и изискванията на моето собствено битие. Прибързаният човек съкращава живота си значително. Все се старая да не бързам, но уви това си е до характера и темперамента ми. Искам да Ви посъветвам, че ако сте от моя тип хора трябва да се стараете всячески да се пазите от прибързаността – каквото и да е тя, когато и да Ви се наложи! Ние трябва да правим така, че и в този случай да възтържествува естествения ритъм на живота. Трябва да се справим с тая пуста прибързаност – това почти винаги означава да си осигурим живот и здраве. Защото животът и здравето са непосредствено застрашени от непривичното ускоряване на процесите, които ги изразяват. За целта трябва да се живие равномерно и спокойно, в никакъв случай напрегнато и прибързано!
Назад към вековете !!!
Напоследък през последните години доста усилено се говори по всичките средства за масова комуникация, че в света се издига призив за т.нар. уникалност на общуването. Като отговорни хора на тази планета Земя ние трябва все по-често да се обръщаме назад към вековете, все по-често трябва да надзъртаме в тях и да виждаме какви устойчиви добродетели и трайни нрави и обичаи, норми и уважение са същестували между хората. Всичко това го пиша с една цел – за да възкръсне отново вярата в доброто у човека. Задавам си въпроса дали ни е нужно всичко това? И не ли всичко това част от религиозната нравственост и етика? Като част от културното наследство на човечеството са строени през различни периоди от неговото същестуване църкви, манастири, събори, параклиси и други величествени, тайствени сгради, горди и силни като самия живот. В не малка част от тях е доказано, че е кипяла духовна мъдрост. В тях се е ковала бъдещата цивилизация. Във всички манастири и църкви по цялата Земя се разпространявал и съхранявал народния дух, народния талант, и най- вече народната любов. Всяко едно поколение е дало максимално от себе си да остави в тези обители на Бога най- чистото и свято, най- красивото и безсмъртното за вековете. Тук са се утвърждавали най- ценните нравствени добродетели на християнската етика и морал – да се вселява любов, радост, мир, търпение, благост, вяра, смиреност и въздържание и мъдролюбие между хората. Това е всъщност и регулатор на нравственото поведение на личността. Пиша всичко това, защото наскоро бях на екскурзия в Гърция и посетих Метеора – този мощен монашески център на Православния Изток от 11 век. Накара ме да се замисля доста задълбочено върху всичко това.
Какво е младостта ?
На всеки от нас са малко или много известни тия златни признаци на тази така нежелана старост. Тя идва при някои от нас по-рано, а при други по – късно. Повечето хора, след като претърколят и превалят 50 години, започват бързо да стараеят. Косата побелява и започва да пада, лицето се набръчква, зъбите бързо започват да се рушат и падат, ноктите загубват лъскавината си и стават твърди и много чупливи. Зрението намалява, интелектът и паметта отслабват, кожата става суха и бледа. От всичко това става ясно, че са настъпили доста изменения в някои органи, които преди това са поддържали бодростта, пъргавината и силата на организма. Клетките не са вече толкова деятелни, защото около тях са почнали да се трупат вещества, които дотогава са били изхвърляни навън, като на пример творческата сила е почнала да намалява постепенно, което води до един цялостен упадък на нашия организъм. Но коя е тази златна сила, която има такова грамадно значение за живия организъм? Къде ли се съхранява тя и как стига до клетките? Кои са нейните източници? Отговорите, които дава за сега науката са, че в тялото на човека има органи, които изработват веществата, осигуряващи защитните сили на живия организъм. Тези вещества осигуряват окисляването на кръвта в белите дробове. Те оказват силно и трайно влияние върху сърцето и кръвоносните съдове. Това са тъй наречените жлези с вътрешна секреция.
За книжката и мишката
Младите хора са бедни откъм идейност и иновативност…. Те имат цялата информация поднесена наготово и не са свикнали сами да стигат до изводите за живота. Книгата ще си остане книга винаги и според мен, младите не четат а трябва, защото това е само в тяхен интерес. Книгата е едно необходимо четиво, именно тя ни води към нови светове, към нови идеи и нови проблясъци на нашето битие. Четенето за мен е голямо удоволствие, независимо какво е четивото – дали художествена, професионална или научна литература. Друго си е да разлистваш лист по лист, това е истинска тръпка, защото по този начин търсим самото развитие на фабулата, на случката или на действието. Е, не е чак толкова лошо, че напоследък често сменят хартиения носител с електронен. Нали все пак трябва да има и прогрес към високите технологии, те улесняват работата на хората. Тук има нещо друго много съществено нещо – електронния носител ще спести използването на дърветата за направата на хартия. Все пак се надявам книгата да си остане един прозорец към живота и че „мишката няма да изяде книжката“. Това го казвам, защото виждам че тиражите се издават с голям успех. Това нещо ме успокоява и много ме радва, като любител на книгите.